Спомени от пролетта на 1980 г.

от shampioni1986, 11.06.2005 г.

Очаквахме с големи надежди началото на пролетния дял на шампионата. Но преди него трябваше да изиграем два кръга от Купата на България. В първия на 16 февруари победихме Локо-Пд с 2:1 в Хасково. Следващата седмица на 1/4-финала в Сливен победихме след продължения Черноморец с 4:2. Забравил съм кой вкара първите два гола за нас, но в продълженията Петко се разигра и вкара два гола. На 1.03. играхме като гости с Локо-Сф 1:1 (Т.Минчев). Бяхме без Бръснара и Кашеров. Изравнихме в 90 мин. В този мач официален дебют за БЕРОЕ направи ПЕТКО ТЕНЕВ (най-елегантният централен защитник, който съм гледал).

След това отново гостувахме, този път във Враца на Ботев 2:0. Много слабо играхме, на всичко отгоре Левски би и ни взе третото място.

После приехме в Стара Загора Етър, който победихме с 3:0. През второто полувреме Лахчиев си вкара автогол, а след това Липенски и Бръснара докараха до класическото 3:0.

На 22.03. гостувахме на Славия, но още в началото съдията свири една смешна дузпа и Жужу я вкара и като се почна едно рязане, хубавото беше, че се оттървахме само с 2:0. В края на март приехме Марек 0:0. Трагедия. Предната година ги бяхме били с 3:0 в Зарата, а на полуфинала за Купата на България в Пловдив 3:2 (три гола на Петко, като третият го вкара в 120 минута - голям мач беше) и очаквахме изразителна победа. Спомням си, че толкова бяхме ядосани от слабата игра, че не отидохме на следващия мач в Пловдив, където паднахме с 3:1(Петков).

Балансът до момента през пролетта беше отчайващ. От осемте мача през редовното време имахме - 1 победа, 4 равни и 3 загуби. На всичко отгоре като изключим мача със Славия, не можехме да се оплачем от съдиите.
И тогава дойде този мач с Академик (София) за Купата на България в Карлово на 1/2-финала. При такъв отчайващ баланс до момента, толкова много публика да отиде в Карлово да подкрепи отбора. Изгледал съм всички важни мачове на БЕРОЕ, оттогава до момента (че и от преди), но никога не бяхме повече от Карлово. Мачът се очертаваше като изключително труден (Академик бяха отстранили на ¼ финала ЦСКА с 2:1). Но още щом пристигнахме на сборния пункт, за тръгване ми направи впечатление огромния брой автобуси които ни очакваха. Беше пролетната ваканция и имаше много ученици и студенти. Започнахме да осъзнаваме какво става, едва когато спряхме на един паркинг преди Калофер (за да се изчакат автобусите). Огромно количество коли и автобуси със старозагорска регистрация се изнасяше към Карлово. Клаксони, викове, поздрави - много готино беше. Малко по късно някои почнаха да спират софийски коли и да карат изплашените шопи да целуват беройското знаме и да скандират "БЕРОЕ". Образува се задръстване на пътя. Намеси се милицията, качиха ни насила на рейсовете и към Карлово. Като пристигнахме там градът беше вече позеленял. Нямаше място за паркиране пред стадиона, та ни закараха чак в центъра. Оттам образувахме едно шествие до стадиона. Хората бяха излязли по терасите и ни гледаха с учудване. Напълнихме целия им стадион - само наши бяхме. Като си го помисля само и се развълнувам. Дали някога пак ще се повтори. Бихме с 3:0 (Петко-2, Т.Тенев). След мача беше неуписуема радост. Голямо викане по централната улица на Карлово беше. Когато минавате от там, си спомняйте за нас и за БЕРОЕ, че и там сме побеждавали, че и там сме марширували, че и там сме развявали гордо знамето на БЕРОЕ. Ех години, години...! На връщане задръстването беше огромно, но на кой му дремеше - нали бяхме вече на финала. Спомням си, че като пристигнахме в Стара Загоа, искахме да направим едно шествие из Зарата, но тъпите милиционери не ни разрешиха.

В неделя приехме Спартак-Пл - 3:0 (Чапара, Бръснара, Т.Танев). После гостувахме на Левски и паднахме с 1:0. Но след този мач направихме една серия от 6 мача без загуба за първенството.

Първият беше този прословут мач с Черноморец в Стара Загора. Цял живот ще го помня този мач. Ще помня и името на главния съдия К.Харизанов. Мачът почна добре. Нашите ги почнаха още от съблекалните - непрекъснати атаки, удари. Бяха такива, каквито искаме да ги виждаме. През първото полувреме за спъване на Чапара ни отсъдиха дузпа, но Липенски пропусна. В началото на второто Петко откри и съдията като обърна свирката. Три перфектни гола отмени този глупак. От чисти по чисти, като най-фрапиращ беше третият. Петко излезе от нашата половина и от 40 метра прехвърли вратаря, а съдията даде засада. Направо полудяхме. Още по време на мача искахме да влизаме да го линчуваме. Мачът свърши 1:1. След края обградихме стадиона, но милиционерите го облякли с тяхна униформа и го извели от стадиона без да разберем. Голямо викане, свирене, псуване и хвърляне на най-различни предмети падна. Два часа трая блокадата, но бяхме единни и не отстъпвахме на милиционерите. Чак когато самите футболисти ни казаха, че мръсникът го няма в събликалнята си тръгнахме. Очаквахме сурово наказание, но токова не последва. После разбрахме, че в БФС съдията си е признал, че е сбъркал, та затова не сме наказани. Но картоните, които раздаде останаха, та се наложи в следващия мач да играем без Петко, Стьопата, Найденов и др.

С осакатен състав гостувахме на Миньор 1:1 (Тенев). Следващият ни мач беше със Сливен в Зарата. Победа с 2:1 (Чапара, Пеев). В този мач важното е, че освен да извоюваме победа, успяхме да се съхраним от картони и контузии за предстоящия финал на Купата на България в София.
Но какво да се прави – писано ни е всичките финали, на които сме се класирали, да са в София, и да се срещаме все софийски отбори.
За финала със Славия, какво да ви кажа? Какво мислите, че свири съдията Н. Дудин още в началото? Естествено, че дузпа за Славия още в 3-та минута. Забележете, че всичките ни мачове тогава със Славия в София започваха с дузпи за тях. Жужу я вкара, но нашите не промениха начина си на игра – и правилно. Но в 44-та минута ни вкараха за 2:0. Второто полувреме мина изцяло под наша диктовка, но успяхме да намалим чак в 85-та минута чрез Петко. Хвърлихме се тотално в атака, но в последната минута ни хванаха на контра и Ч. Цветков оформи крайния резултат 3:1. Изобщо не останахме за награждаването.

След 4 дена трябваше пак да играем в София, този път с ЦСКА. Направихме им 1:1 (Бръснара). Това 1:1 дотолкова ни зарадва, че забравихме болката от загубената купа. Много обичам да бием ЦСКА и Левски, а когато им взимаме точки в София по-щастлив от мен няма. Разкошен мач за Берое. Играхме с голяма лекота, можехме да ги бием, но изтървахме няколко положения второто полувреме. Когато съдията свири реално, резултатът е налице.

След равенството в София приехме Пирин в Стара Загора. Голям карък беше. Много нерви изхабихме в този мач, но към края Петко се разписа за 1:0. Победа! Във временното класиране след този кръг бяхме пети с 32т., а Тракия Пд бяха преди нас с 33т., а предстоеше директен двубой в Пд. В никакъв случай не трябваше да го губим. Борбата бе за четвъртото място, което даваше виза за купата на УЕФА.

Това беше един от големите мачове на Берое. Тракия също беше достоен противник, но отстъпи с 1:2 (Т.Танев, Петко). От самото начало двата отбора се хвърлиха да търсят победата. И отново свириха дузпа срещу нас, но този път Аргиров я пропусна. Танко Танев откри през първото полувреме, но Тракия изравни в средата на второто, а Петко към края ги разби. Победа! Вече бяхме четвърти на точка пред Тракия и с много по-добра голова разлика от тях. В последния кръг ни трябваше само равен с Черно море в Стара Загора. И този мач никога няма да го забравя. Препълнен беше отново стадионът ни в очакване на класирането ни в турнира на УЕФА (при загуба на Левски имахме шанс дори за бронзовите медали). Изпотрошихме си нервите в този мач. Черно море поведе в средата на първото полувреме, което и така завърши 0:1. На полувремето Иван Танев вкара в игра и невъзстановения Т. Петров – Чапара, но играта не вървеше. Около 60-та минута Липенски изравни. Малко по-късно Тракия поведе във Враца на Ботев с 1:2, и тогава започна голямото треперене. В 80-та минута Черно море поведе с 1:2, и в този момент не знаехме къде сме и какво да правим. Да викаме ли или да слушаме радио за промяна във Враца. След 4-5 минути дикторът на стадиона съобщи, че резултатът във Враца е равен, което бе посрещнато с неитови възгласи, но съмненията за победа на Тракия си оставаха. Трябваше ни изравнителен гол. Целият стадион се вдигна на крака в подкрепа на Берое. Съдрахме си гърлата от крещене. Нашите бързаха, но играта не спореше и загубихме с 1:2. Точно в този момент дойде новината от Враца, че Ангелов е направил резултата 3:2 за Ботев Враца. Голямо облекчение. Радост. Отново Европа, но и неприятното усещане, че всичко висеше на косъм.

Сега когато се връщам в спомените си за този сезон 79/80 виждам, че не е трябвало да бъдем толкова критични към момчетата ни. Та ние бяхме единственият отбор този сезон, който имаше положителен баланс с шампиона ЦСКА(3:2;1:1) и Левски(3:1;0:1), което не сме постигали никога по-рано. Достигнахме до финала на Купата на България (тогава Купа на Съветската армия), който загубихме след съдийски тесли. Класирахме се за купата на УЕФА. Направихме доста красиви мачове. Допуснахме и някои провали, заради наши си грешки, но така е във футбола.

Но едно беше ясно, че след отбора ни от 60-те донесъл ни първата Балканска купа и първите победи над ЦСКА и Левски и след отборът ни от началото на 70-те, донесъл ни първите медали и първите гръмки победи в евротурнирите, ние живялите през това време бяхме свидетели на третата наша голяма генерация. И че от скромния отбор възстановил името си в края на 50-те години (след много години забрава), ние за 20 години бяхме израснали и мерехме сили с големите във футбола. Осъзнавам, че като гледам резултатите и си спомням за играта, твърдя, че момчетата изпълниха най-главното – играха мъжки и честно.

Мога още много да ви разказвам за Берое: напрамер за срамните събития от пролетта на 1970г., когато след мача ни с Левски, Борис Велчев и вътрешният министър Ангел Солаков, и тяхната клика ни изгониха от "А" група, а после от БФС ни насрочиха мач за първенство, когато през същия ден трябваше да защитаваме Балканската си купа. За невероятния ни отбор от началото на 70-те, когато станахме 3-ти (1972г.). Затова как след последния тогава мач, Берое- Славия 2:0, публиката взе Петко от съблекалните на стадиона и го носеше на ръце до р-т "Верея", където беше купонът. За невероятните ни победи над Аустрия (Виена) 7:0; 3:1, Атлетико (Билбао) 3:0, Хонвед (Будапеща) 3:0. За онзи злополучен мач на 13.12.1972г., когато паднахме от ОФК Београд в Стара Загора и след който много заклети беройци години наред не стъпиха на стадиона. За нещастния шампионат на 73/74, когато отпаднахме с положителна голова разлика (може би единствени в света). За това как през 1980 отстранихме Фенербахче с две победи 1:0 и 2:1 за купата на УЕФА. За третата ни Балканска купа през 1983, когато бихме последователно Галатасарай с 3:0 и 2:1, а после и Стяуа (който след 3 години станаха Европейски шампион) с 2:0 и 2:3, а на финала бихме някакви си там албанци с 3:0 и 3:1. За това как изпратихме Петко в кучешки студ и сняг за Виена и как МАЙСТОРЪТ не ни посрами и на стари години стана първият българин шампион и носител на купата на западна държава (но за това софийските медии не обичат да говорят). За капитана ни от края на 60-те и началото на 70-те, невероятния централен защитник Христо Тодоров – Цукито, за Тодор Кръстев, за голямото крило Борис Киров, който направи половината голове на Петко тогава, за Бръснара, който най-много обичаше да вкарва на ЦСКА и Левски и за когото, когато наближаваха мачовете с тях, работниците на стадиона вадеха дюшеците зад вратите, за да може като им вкара гол да се хвърли върху тях (такъв му беше ритуалът). За Чапара, Стьопата и Найденов, за бат Теньо и Кашера (невероятната двойка защитници). За Данчо Митев - Магьосникът с топката, който ни побъркваше (най-големият талант, който аз съм виждал)... и още, и още. За нашата публика. За Димитър Чонков – Чонката, който само за един мач на Берое по време на казармата, стоя в бургаския карцер 6 месеца, но беше при нас на стадиона. За поп Илия, Мерито и много други наши странни привърженици. Ще си позволя да разкажа и за шампионския сезон 1985/1986г., защото това беше венецът на всичките ни терзания, мъки и успехи. Защото трябва да се знае и помни и защото, когато станахме шампиони на 12.04.1986г. един стар бероец през сълзи на очи ми каза: "Вече мога да умра спокоен – Берое е шампион".

Рубрика СПОМЕНИ

Рубриката Спомени ще ни връща към едни от най-хубавите моменти в историята на клуба. Разкажете ни най-сладките си или най-тъжните си спомени като ни ги пратите на admin@beroe-bg.com. Ние ще ги прегледаме и публикуваме. Разкажете ни и за победи и за поражения. Така ще помогнете и за полуляризирането сред по-младите на футболния отбор на нашия град, защото Берое - това е традиция!
 

Всички спомени

» Спомени от есента на 1979 г.
» Спомени от пролетта на 1980 г.